Личното творчество на Дсимс

.:Моето име е Нефертари:.

Казвам се Нефертари.
Нося си дрехите стари.

Египет залят беше от Нил.
Жрецът стана пак за резил.
Фараонът насила беше свален.
Тронът му беше даден на мен.

Казвам се Нефертари.
Някога носех дрехите стари.

Аз съм новият Фараон.
Издадох си изгоден закон.
Той власт щеше да ми подари.
Мястото ми на трона да завари.

Казвам се Нефертари.
Нося след мене фанфари.

Ала сгреших, всичко приключи,
зад решетките ме закучи.
Бях алчна и лоша,
захвърлиха ме в коша.

Казвам се Нефертари.
Някога носеха ми фанфари.

Захвърлиха ме в яма голяма.
Мрак за мене настана.
Казват, че се самозабравих.
А, толкова много за тях направих.

Казвам се Нефртари.
Нося си дрехите стари.

Беше мрачна и безлунна нощ, облаците този ден бяха почернели като изгорели от жаркото слънце предния ден. Късно след обяд бе завалял дъжд, а гръмотевиците оглушаваха всичко наоколо. Дърветата леко се полюшваха на места, а на други се огъваха до корените си и метяха земята като огромни метли. Птиците се бяха покрили в гнездата си, единствено кокошките бяха оставени под дъжда, защото глупавите птици отказваха да останат на сухо - пернатите животни, не се сещаха да влезнат в кокошарника, дори и при гръмотевично торнадо. Същия този странен ден щеше да се случи нещо неочаквано. Някъде в затънтените улички на Curseblack city се намираше вече забравена сграда. Там се приютяваха, най-подлите злодеи от Седемте морета. За първи път от много време постройката бе напълно празна, единствено собствениците я обитаваха. От един – два дни всички наематели бяха поели на път. Самотните стаички леко проскърцваха и потракваха, когато сивите плъхове излизаха да ловуват нощем. Времето спираше на моменти, вятърът развяваше обезлистените клони на дърветата, които хвърляха призрачни сенки на стените. Дори най-коравите пирати се плашеха от неизвестното в тази постройка, а случайните посетители напускаха по най-бързия начин в полунощ, когато дървоядите започваха усърдната си работа, създаваща неестествени стенания от стените.
Макар, че външният и вътрешният вид на гостоприемницата не бяха никак положителни, стопаните и се стараеха тя да бъде едно спокойно място за уединение, а любителите на евтини пива често преспиваха на бара неполирано дърво.
Та, този късен и мрачен следобед съдържателите на гостилницата си легнаха рано след няколко стари бутилки с изветрял ром взети от мрачното мазе. До самото помещение се стигаше, чрез малка вратичка точно под бара. Някъде към полунощ, а може би и по-късно, насъбраното напрежение от всички лоши поличби бе готово да изригне с пълна сила:
-Тряс-бам – прокънтя в старата гостоприемница. Белите мишлета в дървения скрин се развълнуваха и решиха да вдигнат врява, за да покажат, че искат да са сами, а може би искаха да се сдобият с компания за угощението с мухлясало сирене, което богатите по това време ядяха с удоволствие и наричаха рокфор.
В малка стаичка на втория етаж проблесна пламък от запалена кибритена клечка.
-Бам-бам – отново озвучи дървената постройка.
-Идвам, идвам, стига си тропал, почини си малко – чу се дебел женски глас. “Мамка му” – викна тя, когато се спъна в едно от скърцащите стъпала. Щастливият възглас се повтори няколко пъти, но...
...преди собственичката да е стигнала до края на стълбището, вратата се отвори. Влагата се просмука навътре с пълна сила. Под преградата стоеше средна на ръст, качулата фигура. Пелерината се спускаше до земята, горката дреха бе влачена с часове, както прецени Хелга – съдържателката. По ръба на наметалото имаше натрупана кал, а капките вода се стичаха по цялата дължина на новия гост.
-Ако мислиш да влизаш, първо си избърши калните подметки, остави тоя парцал в плетената кошница до теб, а след това изчакай на масата в ляво да ти донеса хавлия да се изсушиш – каза “лелчето” безизразно.
-Нямам време... – опита се да започне качулатата фигура. Някъде отдолу се таеше мъж, поне това показваше задъхания глас, задъхан мъжки глас.
-Будиш ме, когато дори вълците спят и ми казваш, че нямаш време, я сядай веднага!
-Какво, става дума на живот и смърт...
-Да, ако не ме послушаш, ще става дума за твоята смърт – вече ядосана изръмжа Хелга и отиде да запали фенера, защото както казваше тя “колкото и да е евтино, гости не се посрещат само на по една свещ”. Когато се върна на масата седеше мъж на около тридесет години, а на главата му бе вързана мръсна червена кърпа, не по чиста от онзи парцал, който преди миг се беше озовал в кошницата до вратата.
Да, това беше пират и не, нямаше да последва двубой, затова по-добре остави книгата, ако мислиш, че всяка една нормална книга трябва да съдържа най-малко една мафиотска престрелка още в първата глава. Благодаря!
-А, сега би ли ми казал за подслон ли си дошъл или ще ми просиш храна? Ако е второто, няма да те огрее! – сопна се Хелга докато сгъваше една малка кърпа с много петна и огромна дупка по средата. – На, избърши се.
-Идвам, защото търся един приятел... – започна мъжът.
-Да, знам, всички дошли тук винаги търсят нещо я пари, я подслон, я жени, я превоз. Всички търсят... Въпросът ми е дали ще оставяш!
-Не, ще остана тук но само до сутринта и само ако има ром и това, което търся.
-Ром имам, една бутилка ще ти стигне ли до сутринта?
-Разбира се, че не! Най-малко десетина, ама че сте стисната – започна да се възмущава гостът.
-Добре, добре толкова да бъдат, но искам да ми се плати предварително. Та, какво търсиш?
-Преди седем години следях един човек, последното му местонахождение беше тук. След това загубих интерес от него. А сега, от около две седмици знам, че отново е тук.
-Не, имаш грешка, всичките ни гости заминаха преди няколко дни, по-скоро седмици.
-Всъщност ми казаха, че той живее тук.
-Не, тук сме само аз и мъжът ми – погледна накриво Хелга.
-Госпожо, тук съм с много важна мисия. Казвам се Джак, Джак Врабчето и търся Рибозом...
-Тук няма никакъв Рибозом! – вече ядосана започна да вика собственичката на гостоприемницата. – Тук живеем само аз и Роджър...
***
-Всъщност има – каза слизащият по стълбите мъж. Това съм аз. За какво съм ти?
-Какво? – разярена се разкрещя Хелга, гледайки ту Джак, ту мъжа си. – Какво става тук, бихте ли били така добри да ми поясните?
-Истинското ми име е Рибозом Кахил. Ожених се за теб преди седем години, когато бях едва двадесет годишен, за да избягам от нежелани проблеми.
-Ааа, значи аз съм ти просто помощно средство, така ли? – стана жената и зашлеви шамар на съпруга си. Ако не искаш да заслужен още един, ми разкажи нещата подробно.
-Ъ, може ли да получа малко ром преди да сте започнали скандала? – пробва се да се възползва преди да е станало късно Джак. Но вместо да получи каквото и да е, Хелга взе една бутилка и я счупи в главата на Врабчето. Всичко пред очите му се размаза ...
***
Когато се събуди, Джак беше облегнат върху един кашон поставен на задната стена на “Дървената гостоприемница”. До него седеше и гледаше изчистеното вече не толкова облачно сутрешно небе Рибозом.
-С какво мога да ти помогна и колко да ще ми плащаш? – попита Рибозом, като се обърна с лице към Врабчето, като така разкри лявата си страна на лицето, където се виждаше зачервена следа от тиган – най-мощното средство от всички използвани някога от Хелга.
-Огън жена, а? – подкачи го Джак, обръщайки се към гостоприемницата. Откъде я намери, да не си търсил в някой затвор? – подсмихна се Джак.
-Не се отклонявай от темата, ами ми обясни какво прави велик пиратски капитан като теб в това забутано градче? И защо дойде при мен? Ако си мислиш, че моята талантлива личност ще се навлече в поредния ти проблем, жестоко се лъжеш!
-Карай по-полека, ще стигнем и дотам. Първо ми намери една бутилка ром, че от дългия път мъничко ожаднях.
-Аз да не съм ти прислужник? Намери си сам! – Рибозом почваше да се изнервя. За какво беше дошъл този човек? И защо трябваше да бъде толкова досаден?
-Ако така се отнасяте с всички гости,става ми ясно защо заведението е празно.
-Спри най-накрая с твоите остроумия и ми кажи защо си дошъл! Почваш да ме дразниш! А знаеш, че досадните гости биват изгонени и не им се полага нито една бутилка ром. Знаеш го, а това може да се обърне срещу теб! – самодоволно се подсмихна русият мъж.
-Добре де – Примири се Джак. Явно трябваше да отложи пиенето за по-късно. – Става дума за нещо наистина интересно... Чувал ли си за Градът на Слънцето?
-Не, какво е това?- любопитно попита Рибозом.
-Това, драги ми Рибозоме, е град...
-Първо, знам че е град и второ, ако мислиш, че ще ме съблазниш с един град, значи хич не ме познаваш. – погледна недоумяващо Кахил.
-Поне можеш да ме изслушаш, нали? Та до къде бях стигнал, а да. Един древен град, построен в незапомнени времена от инките... Пълен с несметни съкровища... Който ги намери, ще стане най-богатия човек на света... – За миг Джак съвсем забрави света около себе си, замечтано гледайки към слънцето и мислейки си каква власт ще му донесе това съкровище. О, само колко ром имат хората с власт. Прекъсна го скептично звучащият глас на Рибозом.
-Джак, наистина ли вярваш, че това място съществува? Типичната легенда – загубен град, несметни съкровища... Не вярвах, че си толкова наивен! Пък и дори да съществува, какво ще направиш? Нито знаеш къде се намира, нито нищо!
Капитанът изсумтя:
-Рибозоме, как изобщо можа да си помислиш, че ще тръгна така, без нищо, без гаранции? О, аз имам доста солидно доказателство! Чакай, сега ще го намеря.... – Джак зарови в торбата си и измъкна оттам мръсно парче плат, в което беше увит някакъв малък предмет и окъсано парче пергамент. Разгъна плата и оттам изпадна прекрасна златна чашка,която заблестя на яркото сутрешно слънце. Върху нея беше изобразен лика на върховния бог на инките – Бога Слънце. Врабчето самодоволно се подсмихна – Преди около един месец се сдобих с тази чашка, заедно с подсказка за местоположението, която ще ни помогне да открием останалата част от съкровището, а това съкровище ще ни помогне да станем още по-богати, известни и ... свободни.
-А откъде всъщност се сдоби с тази подсказка и чашката? Май не го спомена. Или не искаш да знам тази информация, а?– Намръщи се Рибозом.
-О,това са маловажни подробности, които нямат значение. – Джак пренебрежително размаха ръка, но сякаш беше леко притеснен. – Няма да те отегчавам с глупости. И така, съгласен ли си да потеглиш с мен на това велико пътешествие?
-Джак! Откъде взе бокала и напътствието? Настоявам да ми кажеш!
-Ъм... Аз... Взех ги назаем от един човек, мой много добър, ъм... приятел.
-Значи, опитваш се да ме убедиш , че тоя твой приятел раздава наляво и надясно „карти“ за съкровища и златни чашки? Не съм толкова глупав, Джак! Кажи ми истината!
-Хм... Добре де, щом толкова искаш да знаеш, истината е, че ги откраднах. От някой си капитан Филдридж. Но той сам си е виновен, не биваше да приказва на висок глас за плановете си. – опита се да се оправдае Джак.
-Филдридж! Том Филдридж! Господи, човече , ти знаеш ли изобщо в какво си се забъркал?!? Той знае ли, че си откраднал тези неща от него?
-А, май не. Но както и да е! Все още очаквам отговора ти. Ще приемеш ли това предизвикателство? – Запита капитана и втренчено се взря в очите на Рибозом.
Кахил се замисли. От една страна, беше му омръзнало да се излага на опасности и искаше спокойно и добре уредено съществуване. От друга страна, този живот, който водеше в момента, не му допадаше особено. Погледна порутената стара странноприемница, калния двор, прасетата, които грухтяха в кочината... Дали точно за това си беше мечтал? С идването си Джак Врабчето сякаш отново му беше отворил очите за по- добрата страна на живота... За приключенията , за свободата... Решението му не се забави много. Но въпреки това се задържа преди да бъде изречено:
– Добре! Идвам! Да потегляме! – Извика той. – Напред към приключенията, съкровищата и всичко останало, за което си пропуснал да ми кажеш и ще съжалявам!
Джак се подсмихна:
– Чудесно, моето момченце! Бях сигурен, че ще се съгласиш! Хайде сега , заведи ме в някоя хубава кръчма да полеем случая! А после ще му мислим какво да правим по-нататък.
– А, значи ще ме оставиш сама да върша работата ти? – погледна Хелга със най-злобния поглед, който съществуваше в цялата й колекция.
– Жено, върви си вътре, нямаш работа тук... – каза Врабчето, като през това време се изправи на крака, от което му се зави свят и приклекна за да си спомни за какво говореше.
– Оу, имам и още как, чух плана ви, а знаеш, че ако ви издам на Филдридж зле ще си изпатите. Ако не ме вземеш, не само няма да видиш съкровище, но и няма да доживееш да видиш каквото и да е било друго. Дори и да вземеш най-бързия кораб на света, което никога няма да стане...
– Мила, пропускаш факта, че... – Рибозом пробва да поправи жена си, но самия то беше прекъснат:
– Роджър, ъм... тоест Рибозоме, не ме милосвай, а и гледай да си бърз, защото имаме съкровище да гоним. И само да си посмял да кажеш, че не може да дойда и ще се запознаеш със всички размери тигани в килера.
– Моето момиче, твоето мъжленце искаше да каже, че аз притежавам най-бързия кораб в света!
– Какво, ти ли бе морска мършо?
– Да, аз съм капитан на “Есенен лист” – Джак застана като от монументален паметник, с очакването да чуе одобрителни възгласи, но такива нямаше.
– В такъв случай имате много да ми разказвате – погледна заплашително Хелга и добави: Знам едно добро кръчме в края на града, до там има около десетина минути път. Името му е “Изкормвача”, в него се предлага най-добрият ром на острова.

Тримата се изправиха борбено пред голямата дървена врата с масивен железен обков против крадци и пиратски нашественици. „Изкормвача” изглеждаше като всеки друг бар, но качественият ром бе дал нужните средства на собствениците да направят някой друг ремонт. Стъклата видно бяха сменяни стотици пъти, защото всяко стъкло бе уникално, а на места дори се бяха наслагали няколко вида на една рамка. Кръпките на покрива бяха направени с истински керемиди, а конюшнята бе старателно боядисана с отвратителния цвят наподобяващ плесенясали гъбени хапки.
Стените на основната сграда се извисяваха до втория етаж, където бе провиснала поредната табела:

„Изкормвача” ви предлага най добрия ром на острова.
Сбиванията – забранени!”

Изненадващо за всички бе, че от вътре не се процеждаше никакъв звук, а това бе изключително необичайно дори за най-малките барове. Дали вътре имаше някой, дали се бе случило нещо, дали бе добра идея да влизат – въпроси и още въпроси. Джак и новосъздаденият екипаж стояха изправени пред тази дилема няколко минути. Близостта с алкохола, който бе същевременно доста далеч, изнервяше Джак. Очите му помътняха, накрая любовта към рома направи последните няколко решителните крачки.
Помещението не бе огромно, но дори само дървото от масите и столовете можеше да послужи за издигането на нова пивница. Барът се намираше в далечния, мрачен ъгъл. Навсякъде стояха чаши, някой дори не бяха докоснати, други пък бяха изпити и съборени на пода. Въздухът пареше не само от високата температура вътре, но и от лесно доловимото напрежение. Въпреки това бе празно, някак пусто. Като че ли и хлебарките се бяха изпарили, може би всичко беше някаква магия или...
– Какво става тук? Къде са всички? Мислите ли че е капан? – очите на Хелга святкаха във всички посоки.
– Не бих казал, че е капан, прилича повече на засада – обясни с поучителен тон Рибозом.
– Къде по дяволите е разликата? – гласът на Хелга звучеше доста писклив, когато достигна най-високите си нотки.
Писъците на г-жа Кахил бяха довели няколко любопитни граждани, те надникнаха предпазливо от вратата. Очите им светеха като очите на дете в Коледната сутрин. Постепенно този блясък се стопи и се замести с дълбоко разочарование.
– Какво става тук? – попита най-добре облеченият от тях. – Къде са всички?
Младият мъж излезе смело напред, а зад него крачеха бодро още две по–млади, леко мургави момчета. Дрехите им се вееха от течението, златната гривна на ръката на младежа омайно проблясваше във всички възможни нюанси на жълтото. Ако сърцето на Рибозом не се бе спуснало в петите му, бляскавата вещ щеше да привлече погледа му и да подскаже, че си имат работа с видна личност, но сега това нямаше значение.
– Незнам, но трябва да се възползваме – ухили се Джак и стрелна да излива чашите в гърлото си преди да са го хванали. Не след дълго съдържанието на първите недокоснати от изпарилите се посетители чаши изчезна завинаги в гърлото му.
– Дали не се е случило нещо лошо, мислите ли, че е възможно да са убили някой? А може би всички? – Хелга стрелна бърз поглед на отвращение към прещастлиия Джак. – Такова нещо никога не ми се е случвало, а моят бар е по-малко посещаван. Може да е някакво проклятие, нали се сещате, от типа на разказите от моряците...
– Изчакайте малко и вероятно ще разберете – несигурно се усмихна новодошлият мъж. Ръката му направи бърз жест и младежът се подпря на рамката на вратата, до него плътно застанаха двамата му придружители. Живата преграда намали осветлението в помещението неколкократно. Вратата беше запушена, а това изнерви Хелга още повече, очите ѝ се разшириха и тя скоростно отговори:
– Хич не ми се чака повече – намуси се госпожата – не ми се чака на такова злокобно място. Не искам повече неприятности! За нищо на света! За нищо!
Джак тръгна да възразява надигайки поредната халба, когато през вратата нахълтаха една дузина мъже, които направиха път на висока и стройна жена. Светлите ѝ очи и луничките ѝ ясно контрастираха с косата ѝ вързана на голяма плитка спускаща се по бледите рамене. Беше облечена със светло синя рокля, а през кръста и бе пристегната плетеница наподобяваща кожен колан. На него бе закачила две инкростирани къси ками. Острието блестеше в сребристи, завършвайки с остър като игла връх. Точно зад нея вървеше по-стряскащо красива, чернокожа жена. Като на първата косата ѝ беше вързана на дълга плитка, но в самата плитка бяха вплетени стотици тънки сребърни и златни нишки. Босите и крака стъпваха тихо и плавно по студения под.
Двете застанаха гордо пред мъжете, точно до младежът, който бе пристигнал току що. Внушителната камара беше задръстила изхода. Ала най-лошото бе, че прииждаха още и още хора. Някога широкият бар се стесняваше скоростно.
Изражението на Хелга се променяше в най-различни посоки – изненада, страх, гняв, ужас... С поглед обхващаше всичко случващо се и още малко щеше да заприлича на разярен бик, който очаква да се нахвърли над нищо не подозиращият случаен минувач. Единствената разлика бе, че сякаш никой тук не се бе озовал просто така. Всички имаха цел, ала каква бе тя? Госпожа Кахил неведнъж бе виждала двете жени. Бе слушала за тях и най-лошото – знаеше на какво са способни.
– Е, драги ми крадецо, най-сетне се срещнахме, – заговори първата жена, гласът и по-мек от очакването омая малката групичка, тогава ледените ѝ очи се стовариха като неочакван гръм върху Рибозом. С кратко мълчание тя показа надмощието си, тогава с по-ясна интонация продължи. – върни откраднатото и ще запазиш поне лявата си ръка. Докажи че имаш чувство за самосъхранение – ръката ѝ се стрелна напред и спря само на сантиметри пред лицето на Рибозом. Очите му се разшириха от ужас, но за изненада на Хелга, той проговори с изключителна смела нотка в гласа си.
– Госпожице Филдридж, – младежът се поклони с пълно уважение. – та аз нищо не съм откраднал от вас, как бих посмял!
– О, нима? – Амелия Филдридж погледна с невинни и учудени очи, тогава пламъчето в тях отново грейна – Не се прави на невинен, имаш правото на още един, последен шанс!
– Точно така, м... мой човйек! Варни златната чашкъ... и другите тайни вещи, за които аз нйе знам! – запромъква се към изхода пияният капитан. – Няма страшно, върниа ги, плати за оскърблението и да са ходим, тоест... ти да са ходиш, аз нйемам нищо общо с тебе, нал тъй! Ай са, довиждане и сичко добро.
– Хванете дъртия идиот – изсъска чернокожата жена. Няколко от мъжете от първата редица изскочиха напред и сграбчиха мъжа. С ловки движения завързаха ръцете и краката му и точно преди да му запушат и устата, той ги погледна жално и каза:
– Ееее, са няма да ма пипите! Аз съм честен селянин, имам права, а жената и децата ме чакат! Ето азйе имам грижи, вижте колко алкохол, а и капчица не съм пийнал! Убийте тез... кръдци и ма уставйете! – Хелга, която стоеше на крачка от него се протегна и му заби шамар.
– Вържете ги, всичките! – въздъхна чернокожата жена – А след това замъкнете идиотите на втория етаж и донесете нещо за пиене на госпожа Филдридж. Мърдайте, наричате се професионалисти, докажете че сте такива! А останалата част да разчистят тук.
– Благодаря, Мая, – усмихна се изморено Амелия – днес не съм на себе си.

***

– Мой човек, я ми развържи ръцете – загледа се в нищото Джак
– Ако моите бяха свободни щях да ти откъсна главата – отговори Хелга.
– Нека да не бъдем черногледи, всичко е наред. Сигурен съм, че ще излезем от тук живи. Поне аз – усмихна се капитанът.
– Едва ли – засмя се Рибозом.
– Едва ли? – изсъска госпожа Кахил.
– О, като те преджобят ще намерят вещите във теб и ще видят че съм напълно невинен, не беше трудно да ги пъхна в джоба ти, но пък вече не ми трябват. – продължи да зяпа на пред Врабчето.
– Да, но аз ги върнах обратно.
– Е, тогава ще трябва да ми помогнете да се измъкна.
– Да помогнем на теб. Ти ни забърка в това. Виж къде се намирам. Седя натъпкана в нечий килер, ръцете ми са завързани, семейство Филдридж искат да ни накълцат и за капак – трябва да те слушам – изстена Хелга.
– Ти сама прояви желание да дойдеш, не е ли така?
– Да, но не съм искала да идваш и да ми съсипваш живота... – каза дамата, но нещо я прекъсна. Осети как нещо хладно стисна ръката ѝ, точно преди да изкрещи друга студена ръка се стрелна и я спря.
– Не спирайте да говорите, ще привлечете вниманието на бабаитите долу – прошепна Рибозом – сега ще ви развържа.
Не след дълго малката група беше развързана и готова за бягство. Хелга и Джак продължиха да се карат не защото така щяха да се освободят, а защото искаха. За да не се натъкнат на пазачите пред килера, отковаха няколко дъски с помощта на две телени закачалки и с известни затруднения се промъкнаха в съседната стая. От там минаха през прозореца и скочиха върху покрива на конюшнята. От там с изключителна пъргавост се озоваха на улицата и се скриха зад ъгъла, точно когато чуха виковете на Мая – бяха разбрали че тримата са се измъкнали.
– Ох – изстена Джак и се строполи на земята – мисля, че си изкълчих глезена.
– Хайде, Роджър, да се махаме – погледна отчаяно госпожа Кахил.
– Не, – отвърна твърдо мъжът ѝ – той е единственото ни спасение! – Рибозом хвана Джак и с мъка му помогна да стане.
– Ще ви трябва и много късмет – в края на улицата изникна младежът, който се бе появил по-рано в „Изкормвача”...

-Побързайте! – провикна се мъжа – След малко ще са тук. Побързайте, побързайте!
Тримата забързаха крачка. Малката дружина се набиваше на очи и лесно щяха да бъдат заловени. Нямаха и късмет с времето, макар небето да бе мрачно, вече бе късно и големият град тъкмо се събуждаше. Скоро улиците щяха да се напълнят, а всеки можеше да се окаже техен враг. Нямаха време, никакво време – трябваше да се скрият и то бързо.
– Елате, знам един изоставен склад – каза мъжът, когато те стигнаха до него. – Там ще изчакаме кораба. Побързайте, нямаме време.
– И смяташ, че можем да ти се доверим – изсмя се пиратът – заради теб, всичко стана заради теб! Ти си виновен, само то. Хванаха я, Клото е пленена. Мойрата е в техните ръце, ще настъпи хаос. И ти си виновен, само ти.
Алекс въздъхна, но се въздържа от отговор. Не му беше сега времето да напомня на Къртис кой точно пя любовни песни на уличните котки, когато беше негов ред да пази жената.
– Вие двамата, няма ли да престанете с караниците и да си размърдате задниците? – сопна се вдъхващата неволно страхопочитание млада „дама” до тях. – Почти се съмна, а ние още сме на майната си и няма изгледи положението ни скоро да се оправи!!! Просите си боя! Имате късмет, че сте ми необходими, иначе щях да ви ошамаря и да ви зарежа тук! Взимайте пример от Били, той единствен не ми вгорчава живота.
– Тъй вярно, шефке! Хайде, мръснико, води ни! – изкозирува Къртис.
– КЪРТИС!!!
– На вашите услуги, мармаладзел – механично отговори морския плъх. – Прощавайте, прощавайте! – каза той и направи кучешка физиономия, когато разбра, че е загазил. Мазнишкия тон на грозноватия пират беше тъй отвратителен, че шефката – Рони, и Алекс бяха готови да си изповръщат червата. А вечерните му певчески изблици биваха пригласяни от кварталните котки, които заедно с него се грачеха до пълно изтощение.

***

Същата нощ се бе случило най-голямото бедствие в историята след още няколко стотин такива.
Гореспоменатите трима бяха въвлечени в гигантски заговор за власт, а също така бяха обявени за издирване на почти всички островчета от Кокосовия залив до До-там-и-обратно. Подлия честолюбец Филдридж ги бе погнал само защото притежаваха нещо си там, което може да даде на всеки безгранична власт. И на всичко отгоре бе получил това, което искаше.
Съдбата е несправедлива, както казват. Всъщност съдбата са три скучновати и доста прости жени, които си бяха намерили тази примамлива работа още преди зората на Земята, Слънцето, Луната или каквото и да е било друго. И всичко това, само защото две от тях бяха добри счетоводителки (това са хора обвързани с числа и всякакви тъпи и още по-тъпи договори описващи кой какво трябва да направи), а третата бе плетачка и то не много добра плетачка. Преждата и винаги се късаше в най-неподходящия момент, което по-късно се оказа изключително красива и аристократична дарба.
Първите две – Лахезис и Латропос (добре ще е да си прегънете ъгълчето на тази страница, за да можете после лесно да разгадавате тези умопобъркани гръцки имена от тяхната религия, пълна с безсмислени кръвосмешения), се занимаваха да записват всяка една спечелена монета от всеки отделен човек. Още преди да се е родил изписваха договор от петдесет и пет милиарда отделни бланки, всяка по още няколко милиарда страници с много подточки и ситни шрифтове под линия. И напук на цялата тази бумащина те извършват това в три екземпляра. Всеки такъв договор описва най-подробно какво е длъжен да извърши човек. От това кога и по колко пъти да ходи до тоалетна, до това колко извънбрачни деца да направи. Тази информация, която любезно бива предоставена от третата сестра – Клото, взима Лахезис. А Латропис внима-телно записва всяка маловажна подробност в досега описваните романи на живота.
Клото, както вече споменахме, беше проста плетачка. Тя взима от най-евтината вълна, слага я на мръсното си бюро в счетоводния килер. Грабва криво-ляво куките за плетене, подарени ѝ от склерозиралата и баба (така я описаха, когато я вкараха в старчески дом, тъй като куките за плетене се оказаха ребрата на Адам, от които Бог можеше да създаде някое животно с повече материал, например жена с разум, а другото ребро да използва, за да превърне мъжът от безгръбначно в подобие на гръбначно) и почва да плете нишката на живота. Така всеки човек се оборудва с комплект мръсни и евтини пуловери и вълнени гащи, ръкавици изцапани с кръвта на Адам, и когато останеше само бяла и чиста прежда, макар и загрозена от времето, нишката по навик се късаше. Именно чрез тях Клото скалъпваше информацията за Лахезис, която пък я предаваше на Латропис.
Неразбралите да прочетат разшифроването на новия ви гардероб от „Зло-фешън”, другите да прескочат този текст – „Хората в днешно време живеят изключително бедно, без пукнат грош и тънат в мръсотия. Всички страдат от гадни сърбежи и обриви, все едно са носили вълна на голо. Слабинната област все ги стяга. Биват несправедливо замесвани в убийства, които са извършили без да искат, докато жертвата им спокойно е спяла на горния етаж. А тъкмо, когато одъртеем и започнат да ни дъвчат храната и да живеем с бандитските си пенсии, умираме.”
Да, Филдридж бе хванал Клото. С нейна помощ можеше да променя съдбата и да живее безкрайно, а враговете му да мрат като мухи.
Е, за негово съжаление Клото не си бе взела работа за вкъщи и сега не разполагаше с нито една от мострите си, без които е невъзможно да се направи бримка в живота на неочаквалите смъртта си. Смъртта е напълно предвидима, но не и когато молци наядат пуловера ти. Така умираш без следа от бандитска пенсия и сдъвкана от други му храна.
А за негово щастие, тримата ни новопознайници, които първи я бяха отвлекли не знаеха това и сега очакваха върху главите им да паднат два огромни кондора, сблъскали се в тъмното.

***

Алекс поведе другите двама по все още тъмните улици. А зад тях тръгна почти незабележим тридесет годишен пират с обеца на носа – Немият Били. Небето над тях вече съвсем порозовя, когато пристигнаха до склада на безкрайно мръсното пристанище. Една очевадно пияна женица се опита да целуне Рони, но бе възнаградена за любезността си с мощен ритник в главата.
Тримата се мушнаха в склада. Той беше доста неприятен, влажен и вонящ на риба. Седнаха между купищата сандъци и замълчаха. Всички разбираха сериозността на положението, но никой не се сещаше какво да предприемат оттук нататък. Единствената им утеха бе несигурният план за измъкване – след няколко часа, когато нощта отново покрие всичко, на същото вонящо на гнилоч пристанище щеше да се появи лодка. Те щяха да се качат на тази лодка, която щеше да излезе в открито море и да направи завой на север, където ги очакваше двумачтовия галеон „Лудата кралица”. Трябваше само да седят и чакат. Първото им причиняваше неприятно изтръпване отзад, а второто сърбеж с неизвестен произход.
Пръв се обади Къртис:
– Та, шефке, какво ще правим сега? Не знам дали изобщо ще оцелеем до утре – кой знае какъв капан ни е приготвил този келеш тук!
Това вече бе твърде много за Алекс. Свикнал да го обиждат постоянно, през годините той беше придобил завидно търпение, обаче всичко си имаше граници. Момчето скочи, светкавично извади ножа си и го долепи до гърлото на пирата.
– Слушай какво, долно куче – изръмжа той – струва ми се, че си позволяваш прекалено много волности! Само да те чуя още веднъж да говориш, ще прережа мръсното ти гърло и няма да ми...
Силен шум прекъсна думите му. Купчината сандъци до тях се срути с гръмовен трясък. От прахоляка и отломките изпълзя едно момиче. Никой от малката дружина не бе виждал такова създание – висока, кльощава и поразително птицеподобна натура. Погледна ги уплашено и се опита да побегне, но вече окопитилия се Къртис здраво я хвана и насочи нож към гърлото ѝ.
– Ах, ти, малка кучка! Подслушваше ни, нали? За Филдридж ли работиш? Пратил те е, за да научиш плановете ни, но аз...
– ОСТАВИ ДЕТЕТО! Да те вземат дяволите дано!
– МЛЪКВАЙ, АЛЕКС! – сряза го Рони. – Аз давам
заповедите тук, а не ти!!!
– Ама...
Погледа на Рони бе достатъчно красноречив, та прекъсна всичко, което Ал искаше да каже. Той само се нацупи и зачака да види какво ще стане.
– Пуснете ме, моля ви! - замоли непознатото момиче – не познавам никакъв Филдридж, нищо не съм чула, аз просто си живея тук! Моля, на никой няма да кажа... Моля ви!
– Тишина! Сега не си в състояние да молиш за каквото и да е.
– Вижте, шефке, какво ще кажете, дали да не ѝ пръсна мозъчето? Така няма да ни създава повече проблеми и...
– НЕ! – извика ужасено Алекс.
– Вие двамата, престанете най-после! Кога ще ви влезе в главите, че аз командвам този смахнат парад! АЗ решавам какво ще правим и няма да търпя да ми се бъркате! – на Рони вече й дойде до гуша– не стига, че мойрата бе отвлечена, че протежетата на Филдридж ги преследваха, където и да идеха, ами и тези вечно спорещи глупаци... Постара се да успокои нервите си и се обърна по-нежно към момичето:
– Виж, вярвам, че не си от хората на Филдридж. Интуицията ми подсказва, че не би се забъркала с хора като тях. Но какво да те правим сега? Не искам да те убивам, но вече знаеш твърде много... Какво?! – сопна се тя на Ал, който беше промърморил нещо неясно.
– Ами, таковата, може да я вземем с нас? – плахо предложи той. – Така може да сме сигурни, че няма да ни предаде, пък и още един човек няма да ни пречи. Пък и виж я каква е сладичка – Алекс и се усмихна плахо, а момиченцето отвърна по най-странния и изкривен възможен начин, защото знаеше, че трябва да отвърне, но мразеше да я глезят.
– Знаеш ли, съгласна съм с теб! Все пак тази нощ ще я завържем, за по-сигурно... Какво ще кажеш, малката?
Момичето се нацупи. Не беше чак толкова малка и я дразнеше да ѝ говорят така. Естествено, не бе тъй глупава и не направи проблем.
– Май нямам избор, нали?
– Точно така. Алекс, завържи я!
– Не можели Немият Били да я завърже – попита тъжно Алекс и посочи третия пират, който не бе продумал нищо през целия път и винаги вървеше отзад. Рони отново го погледна злобно и въпреки че не му беше много приятно, Алекс побърза да изпълни заповедите. Къртис пък изглеждаше напълно покъртен и само клатеше глава като старо (и много грозно) фламинго.
– А сега ни остава само да чакаме. – отбеляза Ал. Корабът би трябвало да пристигне утре рано сутринта.
Четиримата се смълчаха, всеки се унесе в собствените си мисли. И зачакаха...

***