Книга пета (Grizzly and Ton4o are working on it ;d)

Тончо и аз ще пренапишем петата книга. . Втората глава е в неговите ръце. Приятно четене. Дано ви хареса, макар че не пиша добре. Не съм по описанията и подробните обяснения.


ГЛАВА 1
В търсене на улики

Телефонът иззвъня. Ейми Кахил вдигна.
- Ало? – Обади се момичето. – Ало?
Отсреща никой не отговори, а сякаш плачеше
- О, я стига. – Промърмори момичето, затвори телефона и си легна. Как не им омръзваха тези номера, дори и посред нощ...Дали пък не ги подслушваха? Този хотел се смяташе за луксозен...Така де, смяташе се. Ейми, Дан, Нели и Саладин бяха напуснали хотел Екселсиор и бяха отишли в друг хотел, уплашени до смърт. Все пак, с Мадригалите шега не биваше. Към този хотел ги насочи Сами Камел. Смяташе се, че Грейс е престояла веднъж там, но след като е свършила, каквото е искала, за какво й е било да го посещава отново.
Ейми отиде до банята, за да се понаплиска. Беше ясно. Няма да заспи.
- Аааа! – изкрещя тя, подхлъзна се и падна. – П-п-помощ!?
Без отговор. Момичето стана бавно и се разтрепери. Болеше я крака. Закуцука до вратата на спалнята и я отвори бавно.
- Ааа! – изпищя отново тя. Беше отворила вратата, а насреща й стоеше Дан с намръщено лице. Нели изкрещя, падна от леглото и тутакси скочи.
- Знаеш ли, че не е възпитано да будиш хората посред нощ? – попита Дан.
- А ти знаеш ли, че не е възпитано да ме плашиш така?
- Кой кого изплаши? Помислих, че враговете нахлуват.
- А защо не... – започна Ейми.
- Стига! Престанете да се карате! Много съм изморена! Лягайте си! Утре трябва да сме свежи. Чувате ли? – завика Нели. Ейми и Дан кимнаха. – Добре тогава.
--------------------------------------------------------------------

Джаф! Джаф – чу се лай и няколко чудаци, облечени в спортни екипи влязоха в хотела. Не как да е. Умираха да се блъскат.
- Махни се, глупачко. Не ми влизаш в положението.
- Махай се, ти.
- Стая за...семейство Паркинсон...Паркънсън де. – изкрещя най-големият от тях – Айзенхауър. – А другите да се строят! Веднага!
- Господине, тук не приемаме кучета. – видимо отвратен каза човекът на рецепцията
- Рейгън, изхвърли кучето. – заповяда набързо главата на семейството.
- Рейгън, не! Тоест, трябва да има и друг начин... – добави Мадисън, като видя свирепия поглед на баща си.
- Уверявам ви, друг начин няма.
- Е, да, ама защо трябва да спим на хотел? Може и в колата!
- Не може. Ейми и Дан са тук, а гърбът ме боли! Искам да си почина – отбеляза Хамилтън
- Тогава да оставим Арнолд вътре, в колата!
- И дума да не става... – Отврати се Мери-Тод. – Но затова пък знам как да решим проблема....
- Нали е без пари? - попита Айзенхауър бързо
- Е, не можем да оставим кучето вън, нали така?
- Уфф, е добре. Но ти знаеш, че едва ли ще престоим повече от три дена тук.
- Няма значение. Кучето не е чак толкова безполезно. Трябва да го пазим.
----------------------------------------------------------------

Телефонът на Нели иззвъня.
- О, хора, получих СМС...С Тео още си говорим... Така деее... - добави тя, като видя лицата на децата. - Ще се поразходя навън. Вие не правете много бели, и ако имате възможност – потърсете някаква улика. А, и Дан, погрижи се за крака на сестра си.
- Но, аз...
- Никакво но, излизам. Имам да свърша куп неща. Като се върна, ще поразгледаме хотела... Разбрах, че банята била страхотна! Къде ми е АйПода!? А, ето го! Чао, хора!
Нели излезе и се усмихна някак странно... Сякаш бе замислила нещо....Но какво? Тя погледна екрана на телефона си: "Докладвай". Тя започна да пише нещо.

----------------------------------------------------------------------
- Излизам! Ти стой тук и не мърдай – обяви Дан на сестра си, видимо доволен, че няма да е с него.
- Без мен не можеш да се справиш! Няма нищо да разгадаеш!
- Ако не разгадая нищо, просто ще го запомня и ще ти кажа какво съм видял. Не е нужно да идваш с мен. Разбери, не ти си в центъра на това търсене.
Дан затръшна силно вратата. Започна да ходи по килима. Изведнъж чу стъпки... маршови. Кой ли беше това!? Въпросът беше глупав. Това бе Ирина Спаска...Но какво правеше тя тук!? И този въпрос беше глупав... Точно в момента му се дощя Ейми да е до него. Притаи дъх и се скри зад една стара колона, върху която имаше картина...Момент!? Картина? Върху колона? С герба на... Кахил върху него! Стига бе! Изведнъж се развълнува. Но усети и, че Ирина приближава. Можеше да я фрасне с картината. Свали я полека и я положи на земята. Пред него се разкри сейф. Парола!? Ирина приближаваше. Дан се приготви, взе картината и я удари силно по главата, но нищо не се получи. Тя се обърна към него свирепо с отровните си нокти. БАМ! Ирина падна...Това беше Нели! Тя го спаси!
- Н-н-нели! Благодаря! Ти ме с-с-спаси.
- Да, да. Не са нужни благодарности. Хайде казвай, какъв е този сейф.
- Ами то-то-този ли?
- Знаеш ли, започваш да приличаш на сестра си...Да, този.
- Ами не знам... Има парола. Би трябвало този сейф да е бил някога на Грейс. Собственикът на хотела й е бил приятел.
- Колко пароли и приятели, които са собственици на магазини и хотели има Грейс в Египет? Пробвай четири нули?
- Нели, това не е пинкода на телефона ти.
- Но, как...
- Това е друг въпрос...Всеки би могъл да проникне, ако това беше датата й на раждане... Може би е нещо, което само ние с Ейми знаем...Да разгледаме картината
- Отдолу пише името на художника и годината, в която я е нарисувал.
- Едва ли е толкова лесно.
- Е какво ти пречи да опиташ.
- Добре де...
Дан написа цифрите и сейфът се отвори. Вътре имаше една малка бележка.

Ultra plus one is ultra two
Swap the places and you get
A country you’d like to see, I bet
I don’t know if your favourite ice-cream is van____
but oh well, at least I know you’re going to ____
Преводът е под текста


Част от писмото бе откъсната. Дан се захили. Тази подсказка изглеждаше по-странна от другите. Не беше чак толкова сериозна, колкото другите. А каква беше онази дума!? van____? Е, щом става въпрос за сладолед, Дан нямаше равен. Сигурен бе, че думата е Vanilla. Точно така! Остава да открият и накъде трябва да се запътят, за да открият следващия ключ към загадката. Колкото и да беше сърдит на Ейми, не можеше да не й разкаже. Двамата се запътиха към хотелската стаичка. Нели отвори рязко вратата. Всичко беше опустошено.
- Дан, Нели, вие ли сте! - изплака момичето отвътре
Нели се втурна вътре и видя голямата бъркотия.
- Какво се случи?
- Семейство Холт са тук и ви търсят! Скоро ще дойдат пак!
- Трябва да тръгваме! Хайде Дан, приготви багажа. По пътя ще ти разкажем какво открихме.


Превод:
Ултра плюс едно е ултра две
Размени местата и получаваш
държава която би искал да видиш, обзалагам се
Не знам дали любимия ти сладолед е с ван___
Но, е, поне знам, че отиваш в ____

ПП. Vanilla е ванилия.

Страхотна е!

Ето я и втората глава!

ГЛАВА 2
Към Европа

Служителят от рецепцията на хотел „Ожак” гледаше с ококорени очи, когато около него, към 8 часа сутринта, преминаха млада жена с дълга нощница и две деца с пижами, които бързаха нанякъде и носеха котка. Чудаците излезнаха от хотела и отвън се чу звук от запалване на мотор. Едва след около 5 минути, за което време Нели и децата достатъчно се бяха отдалечили с автомобила, който гувернантката беше наела, служителят осъзна, че са му се измъкнали, без да платят за престоя си. В същия момент във фоайето на хотела влетяха здравеняците от петчленното семейство, което беше дошло само преди няколко часа. Айзенхауър Холт крещеше гневно и водеше останалите от семейството навън с бойна походка. За удоволствие той разби с тялото си автоматичната врата на хотела, още преди да се е отворила напълно, и излезе навън заедно с останалите. Отново се чу звук от запалване на мотор и големият ван на семейство Холт потегли. На служитела от рецепцията не му остана нищо друго, освен да извика полицията, която така или иначе нямаше да пристигне на време...

***

Нели седеше зад волана гневно. Ядосваше се сама на себе си. Трябваше да останат само още замалко в хотела, да задържи децата... Почти бе успяла. Трябваше да създаде нов план. Но имаше достатъчно време. Двамата дори не подозираха...
- Мисля, че вече никой не ни следи – малко притеснено отбеляза Дан – май успяхме да се изплъзнем на тия Холт.
- Предлагам да се върнем в хотел „Екселсиор” – предложи Ейми. След като вече го напуснахме, най-вероятно никой няма да се досети да ни търси там.
Дан само кимна.
- Към „Екселсиор”! – напевно извика Нели точно като шофьор на такси.
След около половин час тримата вече се намираха пред вратите на големия бял хотел, където бяха посрещнати от вежливо и внимателно пиколо. След това влезнаха във фоайето и отидоха на рецепцията, където се записаха като гости на хотела за трети път.
След няколко минути тримата лежаха на удобните легла в кралския апартамент, в който ги бяха настанили. Ейми поглеждаше към стената, зад която се намираше опустошения от Мадригалите бастион на клана Екатерина, и след това бързо извръщаше поглед, защото я побиваха тръпки. Момичето искаше да поспи малко. Почти не бе мигнала през изминалата нощ от болките в крака ѝ. Но и това сега беше невъзможно, той като Нели слушаше музика и, въпреки че използваше слушалки, беше надула до такава степен Айпода си, че Ейми чуваше много ясно ужасната песен, която гувернантката ѝ слушаше. Дан пък се беше надвесил над листчето със стихотворението, което беше намерил в другия хотел, и се опитваше да се съсредоточи върху думите. След като Ейми разбра окончателно, че е невъзможно да заспи, въздъхна, стана от леглото и отиде при брат си.
- Би трябвало това листче да ни насочи към мястото, където трябва да отидем – каза Дан.
- Това трябва да е – отбеляза Ейми – Ти си добър в разместването на думите и буквите, Дан. Пробвай различни комбинации.
- Точно това правя! – раздразнено възкликна Дан – но не се получава нищо особено. Пробвах всички възможни комбинации... Plus two, ultra plus... Това нищо не ми говори.
- Обаче на мен ми говори – момичето се подсмихна – в училище по география имаше нещо такова, но не мога да се сетя...
- Ей, малките, какво правите? – попита Нели?
- Опитваме се да разкрием загадката от това листче – отвърна Дан и продължи да си мърмори под носа - Plus two, ultra plus, plus ultra...
- Какво каза? – рядко попита гувернантката.
- Ultra plus, plus ultra.
- Ами че Plus Ultra e девизът на Испания! Баща ми ми го каза, той е ходил много пъти там.
- Супер! – въодушевено каза Дан – Значи отиваме в Испания! Кога е следващия полет?
- Но къде точно? – проплака Ейми - Това е голяма държава. В Мадрид?
- Мисля, че отговорът се крие в празните места – отвърна Дан.
И тогава той показа на сестра си последните два стиха от листчето. Изказа предположението си, че едната дума може би е „Vanilla”, но тогава каква беше втората... Дали трябваше да се римува?
Тогава момечот отвори лаптопа си. След като се свърза с Интернета на хотела, отвори търсачката и потърси за градове в Испания, които завършват на „illa”. Не мислеше, че ще е толкова лесно, но веднага попадна на града Севиля. Там щяха да отидат. Най-вероятно там се криеше и следващия ключ от загадката. И те щяха да го намерят!
Нели извади Айпода си и набра някакъв номер, след което се скри в банята. Децата не можеха да я чуят вътре. Тя допря телефона до ухото си и прошепна колкото може по-тихо:
- Чакайте ме в Севиля, Испания.

ГЛАВА 3
ПЪТНИЦИТЕ НЕ ПЪТУВАТ


Ейми Кахил стоеше разплакана на летището в Испания, а до нея седеше Иън Кабра с намръщено лице. Всичко започна когато....

--------------------------------------------------------------

Нели реши, че след като е в банята, може и да се изкъпе освежаващо. Остави айпода и започна да се чуди кой от всичките шампоани да използва. Най-накрая избра един, който миришеше на лавандула и пусна водата докрай.
Отвън Ейми беше пуснала телевизора и гледаше реклама на Райд „Изтребва ги докрак” и си помисли защо нямаше такъв препарат за например...де да знае... нахалните братя? Извади пакет чипс и започна да хрупа. Испания...интересна държава...бикове...червените гащи на брат й...интересна асоциация....но пък й даваше идея. Не, нямаше да стане.
След десет...двадесет... не, тридесет минути Нели излезе освежена от банята.
- Е, хора, сега ни остава да чакаме полета до Испания! Приготвяйте багажа!
- Къде е Саладин? – попита Ейми
- Мяу. – изсъска сърдито изпод леглото той.
- Хайде, Сали. Отиваме за Испания! Оле!
Вратата на бастиона се отвори рязко и вътре нахлу Бае Ох.
- Вие ли, безобразници, вие ли? Вие ли съсипахте бастиона? Къде са статуетките на Сакхет?
- Дан, бягай.
- Почакайте! Няма да стигнем никъде с бягане...Хотелът е негов. Просто му кажете истината. Не, не сме направили всичката онази бъркотия ние! – Оповести Нели
- Казвайте веднага! Къде-са-статуетките?
- Като размисля, прави сте! – Измърмори набързо Нели и побягна с Дан и Ейми
- Върнете се! Няма да стигнете никъде.
Бае се обади по уоки-токито си.
- Хванете две деца и една млада...дама. Всеки момент ще са най-вероятно долу при басейна. Няма да ми се изплъзнат отново.
Децата тичаха шеметно по стълбите. Нели държеше клетката със Саладин, а Дан и Ейми – куфарите си. Нели се задъха.
- Вие бягайте! Аз не мога! Ще ви настигна!
- Нели, шегуваш ли се? Хайде, тръгвай! Никой не идва!
- Тръгвайте. Никой не идва, но скоро Бае ще ви сгащи оттук, а охраната отдолу. Нямате друг избор! Давайте!
- Нели е права, Дан. Тръгвай!
- Ще се видим.
- Да, да. Саладин ще остане при мен. – извика Нели на децата, докато продължиха да слизат надолу.
- Дан, сгащиха ни! – Пропищя Ейми щом се отправиха към изхода, където стояха неколцина здравеняци, откъм входа имаше други, а Бае Ох слизаше надолу по стълбите с мъжа в черно.
- Оооох, любимите ми роднини. Вие сте и любимите роднини на моя племенник. Позволете ми да ви представя моя мадригалски приятел – Мъжа в черно. – Двете фигури излязоха от сянката, в която бяха. Едната изглеждаше странно позната на Дан. На Ейми също.
- Е, страхотно, вече знаем самоличността ти, господин мистерия.
- Дан, не е време за шеги, какво да правим!?
- Хм, не знам, този мъж...не ти ли се струва познат? Като онзи на кутията със зърнена закуска.
- Престани да мислиш за ядене. Мисли как да се измъкнем.
Изведнъж очите на Бае и странния човек се завъртяха в орбитите си и двамата се строполиха на земята.
- Братовчедии, здравейте! Нямате време за губене! Семейство Холт идват насам. Благодарете се, че няма да ви опържим, след като ни пратихте в Киргизстан. Откакто ви спасихме живота, вие сте задължени да се съюзите с нас. – това бяха Иън и Натали кабра – отново братовчеди на Ейми и Дан.
- Веднъж едва не ни взехте живота, а сега ни го спасихте. Така че не сме ви длъжни. Вие ни бяхте, а сега ни се издължихте. Благодарим ви, но трябва да тръгваме. Хайде Ейми. Да вървим.
- Аз, аз...Добре, да.
- Никъде няма да ходите! – каза спокойно Иън. – Иначе ще ви оставим в лапите на тези двамата. Къде отивате? Ще дойдем с вас.
- Няма да ви кажем – отсече твърдо момичето.
- О, я стига. Смяташ ли? – попита Натали и насочи арбалета към нея.
- Е, добре де... Отиваме в Испания – каза Ейми и загледа тъпо Иън
- Чудесно. Лимузината ни е отвън! Хайде!
- Какво!? Ейми няма ли да се противопоставиш? – попита Дан.
- Противопостави им се ти, глупако. Не виждаш ли, че имат арбалет.
Дан се ядоса. Какво ли правеха Саладин и Нели в момента!? Къде бяха!? Дано пък са добре.
Но Дан не трябваше да се тревожи за Нели. Тя първо щеше да свърши, каквото трябваше и тогава, съвсем неочаквано, да се появи в Мадрид...Или пък беше Севиля!?

---------------------------------------------------
Дан, Ейми, Натали и Иън стояха на препълненото летище с туристи, които говореха на всякакви езици. Дан не обръщаше внимание на тълпата, която го блъскаше като приливна вълна. Беше замислен. Наистина, мъжът, когото видяха му се стори познат. Но това определено не беше мъжът от кутията със зърнена закуска...нали!?
- Пътниците за полет 218 да се явят на изход 6!
- Хайде, това е за нас! – засмя се Иън и тръгна напред. – Ейми, Натали, Дан, хайде!
Ейми тръгна след Иън и Натали и се изравни с тях.
- Аз няма да ви преча – изкиска се Натали и остана назад в тълпата.
- Здравей... – промърмори Ейми. Поне Иън така чу.
- Здрасти – отговори той.
Двамата подадоха бордните си карти и влязоха в самолета. Щом влязоха, той запали и тръгна.
- О, не! – ококори се Ейми. – Дан и Натали! Останали са долу!
-----------------------------------------------

Ейми стоеше разплакана на летището в Испания, а до нея седеше Иън Кабра с намръщено лице.