Пърси Джаксън

МОРЕТО ОТ ЧУДОВИЩА

ГЛАВА 1
Най-добрият ми приятел пазарува за булченска рокля

Кошмарът ми започна така.
Стоях на безлюдна улица в някакъв малък град на плажа. Беше полунощ. Имаше буря. Вятър и дъжд се удряха шумно в палмите по тротоара. Сгради с розова и жълта циментова мазилка се редяха по улицата, прозорците им бяха залостени. Един квартал по-надолу, покрай редица хибускосови храсти, океанът се бунтуваше.
Флорида, помислих си. Въпреки това не бях сигурен откъде знаех. Никога не съм бил във Флорида.
Тогава чух копита, които тропаха срещу паважа. Обърнах се и видях приятеля си Гроувър, който бягаше за живота си.
Да, казах копита.
Гроувър е сатир. От кръста нагоре изглежда като типичен тийнеъджър с мъхеста, като праскова козя брадичка и с лош случай на акне. Ходи със странно накуцване, но освен ако не го хванеш без панталони (което не препоръчвам), никога няма да знаеш, че има нещо нечовешко в него. Провисналите панталони и фалшивите крака криеха факта, че има покрити с козина задни крака и копита.
Гроувър беше най-добрият ми приятел от шести клас. Той пое на това приключение с мен и момиче, наречено Анабет, за да спасим света, но не го бях виждал от миналия Юли, когато отпътува сам на търсене – търсене, от което никой сатир не се е завърнал.
Както и да е, в съня ми Гроувър мъкнеше опашката си, държейки човешките си обувки в ръце, както обикновено прави, когато трябва да тича бързо. Той изшумоли край малките туристически магазинчета и места за наемане на сърфборд. Вятърът прегъваше палмите почти до земята.
Гроувър бе ужасен от нещо зад него. Трябваше да се е върнал тъкмо от плажа. Мокър пясък бе полепнал по козината му. Бе избягал от някъде. Опитваше се да избяга от...нещо.
Ръмжене предизвикващо настръхване се проряза по време на бурята. Зад Гроувър, в далечния край на квартала, се задаваше сенчеста фигура. Тя се удари в улична лампа, която избухна в дъжд от искри.
Гроувър се препъна хленчещ от страх. Той мърмореше на себе си Трябва да се измъкна. Трябва да ги предупредя!
Не можех да видя какво го преследва, но чух, че то мърмореше и проклинаше. Земята се разтресе, когато то се приближи. Гроувър се втурна зад един ъгъл и залитна. Бе попаднал на задънена улица пълна с магазини. Нямаше време да се връща. Най-близката врата бе издухана отворена от бурята. Надписът над тъмния дисплей беше: СВАТБЕН БУТИК НА СВ. АВГУСТИН
Гроувър се хвърли вътре. Пъхна се зад закачалка с булченски рокли.
Сянката на чудовището мина пред магазина. Можех да помириша нещото –отвратителна комбинация от мокра овчешка вълна и гнило месо, а и тази странна противна миризма на тялото, която имат само чудовищата, както скункс, който живее извън Мексиканска храна.
Гроувър потрепери зад булчинските рокли. Сянката на чудовището продължи нататък.
Тишина, освен дъжда. Гроувър си пое дълбок дъх. Може би нещото си беше отишло.
Тогава мълния проблесна. Цялата предна част на магазина избухна и чудовищен глас изрева „МОООЕЕЕЕ!”

Изстрелях се напред и седнах, треперейки в леглото си.
Нямаше никаква буря. Никакво чудовище.
Сутрешната слънчева светлина се процеди от прозореца на спалнята ми. Стори ми се, че видях сянка да се мъждее през стъклото – човекоподобна фигура. Но тогава някой почука на вратата на спалнята – майка ми извика: „Пърси, ще закъснееш” – и сянката на прозореца изчезна.
Трябва да е било въображението ми. Петкрилен прозорец с разнебитен стар изход в случай на пожар....не можеше да има нещо там.
„Хайде, скъпи,” – майка ми ме повика отново. „Последният учебен ден. Би трябвало да си развълнуван! Почти успя.”
„Идвам,” успях да изрека аз.
Опипвах под възглавницата си. Пръстите ми се сключиха уверено около химикалката, с която винаги спях. Изнесох я, разчетох старогръцкия надпис гравиран от една страна: Анаклусмос. Въртоп.
Помислих си да сваля капачката, но нещо ме удържа. Не бях използвал Въртоп от толкова много време...
А и майка ми ме бе накарала да обещая, че няма да използвам смъртоносни оръжия в апартамента след като размахах копието за хвърляне по грешния начин и изпочупих бюфета с витрина за порцеланови сервизи. Положих Анаклусмос на нощното си шкафче и се измъкнах от леглото.
Облякох се колкото може по-бързо. Опитах се да не мисля за кошмара си или за чудовища или за сянката на прозореца.
Трябва да се измъкна. Трябва да ги предупредя!
Какво имаше предвид Гроувър?
Направих (a three-fingered claw over my heart and pushed outward) – древен жест, на който веднъж Гроувър ме бе научил, за да отблъсна злото.
Сънят не можеше да е истински.
Последният учебен ден. Мама бе права, трябваше да бъда развълнуван. За първи път в живота си почти изкарах цяла година без да бъда изключен. Без странни инциденти. Без борби в класната стая. Без учители превръщащи се в чудовища, които искат да ме убият с отровна храна от ресторанта със самообслужване или с експлодиращо домашно. Утре щях да бъда на път към най-любимото ми място на света – Лагер „Нечистокръвен”.
Още един ден. Със сигурност и аз не можех да объркам това.
Както обикновено, нямах си и представа колко грешах.


Мама направи сини вафли и сини яйца за закуска. Забавна е по този начин, когато празнува специални случаи със синя храна. Смятам, че това е нейният начин да изрази, че всичко е възможно. Пърси може да премине седми клас. Вафлите могат да бъдат сини. Малки чудеса като тези.
Ядях на кухненската маса, докато мама миеше чиниите. Бе облечена в работната си униформа – сияещо синя пола и блуза на червени и бели райета, която носеше, за да продава сладки в “Sweet on America”. Дългата й кафява коса бе вързана на опашка.
Вафлите бяха страхотни на вкус, но предполагам, че „не работех усилено”, както обикновено правех. Майка ми погледна към мен и се намръщи. „Пърси, всичко наред ли е?”
„Да..Наред е.”
Но тя винаги можеше да познае, когато нещо ме безпокоеше. Изсуши ръцете си и седна срещу мен. „Училището или...”
Нямаше нужда да довършва. Знаех какво питаше.
„Смятам, че Гроувър е в беда,” казах и й разказах съня си.
Тя сви устни. Не говорехме много за другата част от живота ми. Опитвахме се да живеем колкото се може по-нормално, но мама знаеше всичко за Гроувър.
„Не бих била толкова притеснена, скъпи,” каза тя. „Гроувър вече е голям сатир. Ако имаше проблем, щяхме да получим вести от...от лагер... .” Раменете й се напрегнаха, докато казваше думата лагер.
„Какво има?” – попитах.
„Нищо.” – каза тя. „Ще ти кажа какво. Този следобед ще празнуваме края на училището. Ще заведа теб и Тайсън до Rockefeller Center – до онзи магазин със скейтборди, който харесвате.”
О, човече, това беше изкушаващо. Винаги сме се борили с парите. От вечерните часове на мама и обучението ми в частно училище, никога не можехме да си позволим да правим специални неща като да пазаруваме за скейтборди. Но нещо в гласа й ме обезпокои.
„Почакай малко,” казах аз. „Мислех, че ще опаковаме нещата ми за лагера довечера.”
Тя усука парцала за миене на чинии. „А, мили, за това... Получих съобщение от Хирон снощи.”
Сърцето ми потъна. Хирон бе ръководителя на упражненията в лагер „Нечистокръвен”. Той не би се свързал с нас, освен ако нещо сериозно не се случваше. „Какво каза той?”
„Той смята...Може да не е безопасно да отидеш в лагера все още. Може би ще трябва да го отложим.”
„Отложим? Мамо, как може да не е безопасно? Аз съм нечистокръвен! Това е единственото място в света, където наистина съм в безопасност!”
„Обикновено, скъпи.” Но с проблемите които имат ----„
„Какви проблеми?”
„Пърси... наистина много, много съжалявам. Надявах се да говоря с теб за това този следобед. Не мога да ти обясня всичко сега. Дори не съм сигурна дали и Хирон може. Всичко се случи толкова бързо.”
Умът ми се завъртя. Как можех да не отида на лагер? Исках да попитам милион въпроси, но точно тогава кухненския часовник отброи половиния час.
Майка ми изглеждаше едва ли не успокоена. „Седем и половина, скъпи. Трябва да тръгваш. Тайсън ще те чака.”
„Но----„
„Пърси, ще говорим този следобед. Отивай на училище.”
Това беше последното нещо, което исках да направя, но мама извади „чупливия” поглед – вид предупреждение, сякаш ако я побутна малко по-силно, тя ще се разплаче. А и беше права за приятеля ми Тайсън. Трябваше да се срещна с него в станцията на метрото навреме или ще се притесни. Бе уплашен да пътува под земята сам.
Събрах си нещата, но спрях на прага. „Мамо, този проблем в лагера...Той..Би ли могъл да има нещо общо с моя сън за Гроувър?
Нямаше да срещне очите ми. „Ще говорим този следобед, скъпи. Ще ти обясня...колкото мога”.
Неискайки, й казах довиждане. Тичах по стълбите за да хвана влак № 2.
Не знаех по това време, но мама и аз никога нямаше да си получим разговора следобед.
Всъщност, нямаше да видя дома си доста, доста дълго.
Както излязох вън, се взрях в сградата с червеникавокафяви строителни камъни от другата страна на улицата. За секунда видях тъмна фигура в сутрешната слънчева светлина – човешки силует стоящ срещу тухлена стена, сянка, която не принадлежеше на никого.
Тогава се развълнува и изчезна внезапно.

СЛЕДВА: ГЛАВА 2 – ИГРАЯ НАРОДНА ТОПКА С КАНИБАЛИ – ЧАСТ 1 ОТ 4 ^^