Лично творчество - Дани

Е, още вчера ви бях обещал да кача снимки.
Ето линк за сваляне - http://dox.bg/files/dw?a=4f66f9bd48 .
Качил съм всички свои снимки, които смятам за що-годе успешни. Не всички са от вилата. Разархивирайте и разглеждайте.

А от днес подготвям и една парадоя на Здрач, надявам се до няколко дни да е готова и ще я поместя тук. Май и рисунки имам някъде.

Снимките са супер!!! Двете кучета твой ли са? Много са сладки!!!

Само кокера е мой. Другото е на един приятел. Обаче дайте да не флуудим по отделните теми, а да обсъждаме творчеството в Коментари. По-удобно е.

Дойде време и да пусна ''хумористичната простотия'', която започнах вчера. Главата не е съвсем довършена, но знам ли. Сякаш и така става.

ТВИЛИГХТ, Глава първа
Момичето, което искаше да ме изяде

Казвам се Гицка Попкаранешева. Живея в село Крушево и уча в местната гимназия по хлебни и сладкарски технологии. Родителите ми са ме изоставили още като малка - избягали са в чужбина. Напълно ги разбирам.
Живея тук с баба и дедо - на пръв поглед добри хора с големи сърца. Но в действителност не е така.
Те имат своите тайни.
Баба крие извънземна кокошка в мазето ни. Кръстила я е Лилит и смята, че тя е тук, за да спаси света. За да ни избави от Страшния съд.
Пълни простотии, мен ако питате. Изкуфяла старица.
Дядо пък още като млад се е прекръстил - сега е казва Педро. Смята, че това е перфектното име за него и аз не отричам. Причината за това е, че когато е бил в разцвета на силите си, е работил като таен агент, и сега има прекалено много врагове, за да застане пред тях с истинското си име. Една дума - крейзи.
- Гицкее, ела да ми помогнеш да издоим кравата - внезапно прекъсна мислите ми баба.
- Идем, бабо, само да си обуя галошите - извадих ги от под кревата и ги насунах. Няма по-удобно убовало!
С мудни жестове се повлекох към краварника. Старият ни котарак Луцифер се беше препекъл на пътеката в двора.
- Пъс, кретен - настъпих го по опашката и той измяука. Хич не го обичах. Как е възможно един котарак да бъде навсякъде?! Навсякъде, където не трябваше да бъде. Кога ли ще ида да го удавя в реката...
Преди да се усетя, вече стоях пред краварника. Отворих вратата и срещнах ядосания поглед на баба.
- До кога си мислиш, че ще те чакам? Хващай вимето и започвай. Аз ще държа кофата да не падне.
Как пък не. Защо веднъж тя не хване вимето?! Защо все аз трябва да върша черната работа? Ядосах се.
***

След като свършихме с доенето, избягах нагоре в планината. Това беше любимото ми място за уединение. Птичките пееха, вятърът свистеше весело и така. Но внезапно чух шумолене в храстите - не беше нито от вятъра, нито от някоя птичка. Там се криеше нещо голямо.
Нещо голямо и страшно.
- Покажи се, демоне, оо, Господи, покажи се, или ще ти направя ексорсизъм!
- Не! Недей. Аз не съм демон. Аз съм просто едно момиче - и тогава видях тайната, която то криеше от мен. В ръцете си то държеше труп. Труп на момче. По дяволите, това беше Гошко! Гошко от съседния клас.
- К-какво си му сторила? - попитах момичето заеквайки. Бях изплашена до смърт, а от едното ми око текна сълза.
- Не се страхувай. След като свърша с яденето, споменът за него ще бъде изтрит и никой няма да помни за някогашното му съществуване. За сметка на това, родителите и познатите му ще смятат, че аз съм техният Гошко. Без да знаят, че някога са имали момче. Това е така, защото аз съм вампир. Вампир от романите на Стефани Майър. По дяволите, съзнаваш ли, че няма как да съм по-прецакана?
- Само с кръв ли се храниш? - попитах, доволна, че Гошко никога повече няма да се закача с мен.
- Не. Моето семейство далеч не е като другите вампирски групи. Ние обичаме да ядем както човекшка кръв, така и печена скара. Свинското ни е особено любимо. Има и още нещо, което не знаеш за нас. След всеки лунен цикъл, ние сменяме кожите и лицата си. Примерно както сега приличам на Бритни Спиърс, на следващото пълнолуние може да ми се падне Майли Сайръс... Аз винаги съм си стискала палци за Лейди ГаГа, но уви.
- Страхувам се от теб. Сега ще ме изядеш, нали? Винаги съм знаела, че ще свърша така - като храна на някого. Но го очаквах от Менсън или от Ферхунде...
- Имаш късмет. Не мога да те изям, защото ти си от малкото типове хора, които организмът ми не понся. Освен това те харесвам. Имаш хубави вежди.
- Какво не ми е наред?
- Кръвната ти група е AB+. Тя не понася на нас, вампирите. Повече си падаме по B+, B-, A-... Разбираш ме.
- Но как успя да определиш така подробно кръвта ми, без дори да си я опитала? - недоумявах.
Тя съблече блузата си. Понечих да се обърна, за да не гледам, но тя ме спря.
- Виждаш ли ей този израстък? - трябваше да се наведа, за да обърна внимание. До пъпа си имаше нещо като шип. - С него познаваме кръвта на жертвите си от два километра дистанция. Това ни помага да не убиваме жертви като теб, които могат да разкажат за тайната ни.
- Но аз няма да разкажа за вашата тайна... Можем да бъдем приятелки. Как се казваш?
- Цецка Потокова. Много харесвам името си. Ами ти?
- Аз съм Гицка Попкаранешева, но на галено можеш да ми викаш Гици-Гици. Поне така се шегуват съучениците ми с мен.
- Нека остане Гицка. А сега да се прибираме. Ще те оставя у вас и после ще си намеря подслон за през нощта. - Яхнах я на конче и тя тръгна. Но тичането й не беше съвсем обикновено - тя почти не се движеше. Попитах я защо е така, а тя каза, че когато са сити не могат да тичат бързо, освен това съм била много тежка. От кога 126 кила са много за вампир? Както и да е. Наложи се да се прибера сама. Лутах се, лутах се, но накрая намерих пътя. Тъкмо наближавах вратницата, когато видях ядосаната муцуна на баба. О, не, Бог знае колко време ме е нямало.
***

На другата сутрин се събудих цялата в синини. След вчерашния побой, който ми нанесе баба, се чувствах доста зле. Слязох долу в кухнята, за да си направя сандвичи, а вампирското момиче от вчера не излизаше от мислите ми. Ами ако ме беше излъгала, че не може да ме изяде? И сега ме пресрещне някъде по пътя за училище? Сложих салама отгоре и започнах бавно-бавно да ям сандича си. Слава Богу, днес беше ред на баба да пасе овците на квартала и нямаше да я видя цяла сутрин. Тази мисъл доста ме облекчаваше.
Вече довършвах и последната си единадесета филия, когато забелязах, че хлябът е свършил. Сега ще отида на училище гладна. Качих се до стаята си, за да си взема чантата, когато го видях. Умрялото пиленце на прозореца си.
- Горкичкото, сигурно баба те е отровила със своя мухлясал хляб. - Беше й станало традиция да дава стария хляб на невинните птиченца.
Хванах го за едното краче и го хвърлих долу. Луцифер явно това и чакаше - още докато връбчето беше във въздуха, го улови със зъби и го погълна. Жалък котарак. Дано и той се отрови.
Надолу по стълбите срещнах дядо - заглаждаше единствения си косъм пред огледалото.
- Добро утро, дядо. Как е косъмът?
Много обичах тази шега. За разлика от него.
- Скъпа, колко пъти съм ти казвал, че не е хубаво да задаваш лични въпроси на хората. Не закъсняваш ли за училище?
Погледнах часовника. Осем без петнадесет! Часът вече е започнал... Днес е четвъртък, имаме първи час месене на тесто с госпожица Кендис. Пак ще трябва да си измислям оправдание. Май съм изгубила представа за времето.
Когато стигнах пред вратата на класната стая, замръзнах на място. Ледени тръпки преминаха през гърба ми. Тя беше там. Цецка стоеше в дъното на коридора! Ами сега? Тя беше дошла, за да ме убие, знам.
Нещо ме затегли към нея. Едва усещах краката си, водещи ме към смъртта. Спрете! Не искам да ходя там! Но те продължаваха. Не можех да ги контролирам. Смъртта ми беше сигурна.
***