КНИГА 7: Змийско гнездо

Отровната истина
Ловът за 39-те ключа, които водят до една невъобразима мощност са взели много жертви четиринадесетгодишната Ейми Кахил и младия и брат Дан.Те току-що видяха жена да умре. Те са издирвани от полицията в Индонезия. Те са в плен на един остров с човек, който знае твърде много за смъртта на родителите си.И тропически бури.Точно когато те мисля, че не може да стане по-лошо, става. Защото Кахил имат още един силен скелет на Ейми и Дан за разходка из ...страшната истина за техните семейни кланове.

Ейми Кахил не вярваше в поличби. Но валеше черен сняг, земята боботеше под краката й, брат й мяукаше, а чичо й Алистър скачаше по плажа в розова пижама.
Трябваше да признае, знаците не бяха обещаващи.
„Хей, Нели” Алистър се провикна из Яванско море, долепил ръцете си като фуния към устата си. „Спаси ни, скъпо момиче!”
Ейми избърса потъмняла прашинка от бузата си. Пепел.
Дали не бе останала от пожара миналата нощ?
Не мисли за това. Не сега.
От морето се чуваше все по-силно далечен шум от двигател. В малка лодка, отправила се към миниатюрния индонезийски остров, където те бяха приклещени, беше гувернантката на Ейми и Дан, Нели Гомес. В зловещия сутрешен мрак, небето и водата се сляха в синьо-сива стена и тя изглеждаше така, сякаш плава насред въздуха.
„Мърррррррр” нададе вой Дан.
„Какво правиш?” попита Ейми.
„Имитирам египетска мау.” Дан погледна Ейми с разгневен поглед, сякаш това, което досега бе правил се разбираше ясно. „Саладин мрази водата. Ако чуе друга Мау, може да се качи на палубата с Нели – и поне ще го видим! Не ти ли липсва?”
Ейми въздъхна. „Липсва ми. Но след миналата нощ... Тоест, и аз обичам Саладин, Дан, но честно казано не съм мислила кой знае колко за него.”
Тя чу далечен тътен, гръм. Както се взираше в морето, очите й засмъдяха. Сълза изми сива линия надолу по бузата й. Как можеше пожар от изминалата нощ все още да произвежда толкова пепел. Беше само една сграда. Място, където тя, Дан и Алистър щяха да станат на въглища, ако не беше...
Не мисли за нея. Мисли за нормални неща. Фъстъчено масло. Домашно. Телевизия. Саладин.
Въпреки това изображения от миналата нощ препускаха из ума й. Пламъците ближещи стената...Изражението на Дан, като малко изплашено детенце...Алистър им крещеше...викът от прозореца, от последния човек, когото искаха да видят...жената, която почти не ги уби в Русия.
Мислеше, че тя се опита да ви изгори миналата нощ. Но не беше тя. Не беше Ирина.
Изабел Кабра го беше направила. Тя бе изгорила и къщата им в Масачузетс преди всичките тези години и родителите на Ейми и Дан не бяха могли да избягат. Сега Изабел довършваше започнатото. Тя беше убиец. Машина с перли и парфюми от клана Лусиан, която убиваше.
До изминалата нощ Изабел беше един от двамата души, от които тя най-много се страхуваше.
Другата беше русата жена под корниза, която ги бе извикала.
Вчера, ако някой помолеше Ейми да изреди Предсказанията, които са най-малко вероятни да се случат през следващите един милион години, ето точно там наред със Светът ще се превърне в сирене и Брат ми Дан ще каже, че ме обича, щеше да стои това:
Ирина Спаска ще се жертва – за нас.
Но Ирина бе скочила на покрива с прът, право в пламъците. Бе държала пръта пред прозореца им, за да се пързулнат към безопасността. След това, тя бе изчезнала преди очите на Ейми. Защо?
Как можеше човек да се промени толкова много?
„Земята вика Ейми.” каза Дан. „Човече, можеш ли да чуеш какво казва Нели?”
Престани. да. мислиш.
Мислите на Ейми се отвяха от вятъра. От морето Нели махаше като обезумяла. Зад нея небето беше тъмно със злокобни ниски облаци.
„Скъпото момиче изглежда уплашено” каза Алистър.
„Идва буря” обясни Ейми.
„Може би просто е забелязала пижамата ти, чичо Алистър” предположи Дан. „Тя си е донякъде страшна.”
Алистър погледна надолу. Коприненото му спално облекло бе почерняло от сажди и станало на дрипа от пожара миналата нощ. „О, боже, бихте ли ме извинили, докато се преоблека?”
Сега Нели правеше жестове към нещо зад нея по посока на остров, наречен Раката. Ейми настръхна. През 1883 г. вулканът Кракатау бе изригнал там, една от най-лошите природни катастрофи в записаната история.
Ейми си спомни думите на капитанът на моторницата.
Днес не е добре... Много активен.
Тя усети пепелта по бузата си и изведнъж разбра смисъла Нели да маха. Тя протегна почернелите си върхове на пръстите си към брат си. Бурята не беше единственото нещо, поради което Нели беше притеснена. „Аз...Аз мисля, че тя се опитва да ни каже нещо за вулкана” каза Ейми.
Очите на Дан светнаха. „Уау! Да не би да стане като в Помпей? Например, хмм, тук сме си, чистим кухнята – уоа! Бум! – Покриваме се с лава!”
„ Това не е шега” каза Ейми. „За твоя информация, последният път, когато вулканът изригнал, имало цунамита по всички южни морета. Тридесет и шест хиляди души загинали.”
Дан си пое дълбоко въздух. „Е добре, Ейми, нека се успокоим. Нели е почти тук. След малко ще сме отпътували оттук, гушкайки Саладин и всичко ще е нормално...”
„Нямаме никаква следа, Дан” каза Ейми. „Дори и да се измъкнем, къде ще отидем – обратно в Бостън, така че социалните служби да ни върнат обратно при леля Биатрис?”
Дан погледна натам, където Алистър бе изчезнал. „Обзалагам се, че той знае накъде да отиде.”
„Страхотно. След като Алистър се освежи, ще го попитаме.” каза Ейми. „Имаме ли детектор на лъжата под ръка? А къде е той и без това?”
Що се отнасяше до Ейми, Алистър беше Удари-къртицата на надежността. Първо ще изскочи в живота ти, като защитник и най-добър приятел. А после ще те предаде и ти се прищява да го удариш отново.
Къде ли беше отишъл да се преоблече? Дали имаше тайно място тук? Щеше ли да се изпари, както бе направил в пещерата в Сеул?
Кланът Екатерина бе по следите на ключовете от години. Както и останалите кланове от рода Кахил – Томас, Лусиан и Джанъс – всички с пари, опит и готовността да убиват. Странностите наистина бяха на тяхна страна. Завещанието на баба Грейс бе увеличило залозите, като бе поканило подбрани хора от рода Кахил, за да се присъединят към ексцентричното търсене на 39 ключа, които водят към най-могъщата сила, която светът някога е познавал. Но в завещанието имаше и вратичка. Ейми и Дан можеха да вземат по един милион долара за всеки един от тях и да забравят за търсенето.
Този избор щеше да бъде нормален.
Но Грейс искаше те да открият ключовете. А Ейми не можеше да си представи да не направи нещо, което баба им искаше. Дан не можеше да си представи да не открие най-могъщата сила, познавана някога. Тогава идваше частта с проследяването на улики, оставени от техни предшественици, като Моцарт и Бен Франклин. И ето ги тях, четири континента и шест ключа по-късно: четиринадесетгодишно момиче, единадесетгодишния й брат и гувернантка, чиято главна подготовка за шпионаж, бе сваляне на пънк песни и овладяването на изкуството да правиш татуировки – това беше всичко, освен ако не беше наистина майстор таен агент.
В търсенето на 39-те ключа, ненормалното беше новото нормално.
Още веднъж гласът на Нели проряза въздуха. Тя сега беше по-близо, шумът от двигателя на лодката намаляваше, докато тя се приготвяше да спре. Сега викът й бе кристално ясен.
„ПОЛИЦИЯ!” Тя направи жест над рамото си. „ПОЛИЦИЯ!”
„Ще арестуват вулкана?” попита Дан.
„Хайде” каза Ейми, сграбчвайки ръката на Дан и отправяйки се към Алистър. „Къща бе изгоряла Дан – и някой е умрял. Полицията разследва случаи, като този. Чичо Алистър! Ченгета следват Нели!”
Алистър се подаде от близките дървета с изгладен на леки гънки сив копринен костюм, жълтата му риза беше светла и чиста, бомбето му бе наклонено. Лицето му помръкна , когато чу вика на Нели. “Изабел...” – промърмори той. „Сигурно е казала на полицията, че ние сме виновни. Това е нейният метод операнди (бел. пр. - метод на операция)”
Дан въздъхна. „Знаеш ли, следвам речта ти чудесно и изведнъж бам! Добавяш думи към речника.
Алистър внимателно положи върха на бастуна си върху крака на Дан, притискайки го на място. Наклони се към племенника си.
„Знам какво правиш. Мислиш си, че хуморът ще олекоти товара ни. Но някои неща нямат своята светла страна – като например да бъдеш хвърлен в затвор в Джакарта. Защото натам, млади момко, всички сме се отправили.”

как така Шака и професорът са станали само замалко от клана Томас, но предполагам, че това ще се разбере в следващите книги.

Нали Уинифред смяташе, че г-н и г-жа Нудълман са убийци. След това Изабел Кабра ги спомена, когато разговаряше с Ейми и до тук. Не можах да разбера - родителите са им били натопени за убийство или какво?